Поздрави от Алепи, Южна Индия

Надявам се, че сте добре и се наслаждавате на натоварения сезон. Тук, в Индия, това беше поредната напрегната седмица, през която работехме на пълни обороти, практически без да спим. Скоро ще ви обясня защо…

Миналата седмица ви разказвах как се оказахме в разгара на историческите протести срещу хлебарките и за кошмара с бюрократичните формалности на ЕС, с който се сблъскват индийските занаятчии. Ако сте пропуснали тази статия, можете да я прочетете тук.

Най-накрая пристигнахме на някое спокойно място. Хотелът ни е точно до каналите на Керала и започвам да си припомням как звучи тишината. Но Индия и шумът…

О, боже!! Най-накрая мир и спокойствие.

След търговското изложение летяхме до Ахмедабад в Гуджарат, а след това пътувахме с кола на юг към Камбат — Кристалния град на Индия.

Редовните читатели може би си спомнят предишното ни настаняване близо до Камбат: доста обикновен крайпътен мотел, вървящ в комплект с дървеници, хлебарки и загадъчни червени петна по стените. От онези места, където спиш напълно облечен и се опитваш да не проучваш нищо подробно.

Този път един от нашите доставчици на скъпоценни камъни ни препоръча да отседнем в Ананд, на около 40 минути път, в хотел „H“. Проверих отзивите. Беше зле. Много зле.

Но нашият човек настоя и за щастие се оказа прав. Големи, чисти стаи, любезен персонал — всъщност прекрасен. Внимавайте с фалшивите отрицателни отзиви; това е голям проблем в Индия. Поздравявихме се, че открихме удобно място, където да си набавим толкова необходимия сън.

Имаше само един малък проблем.

Пристигнахме в самия разгар на Навратри — големия фестивал на музиката и танците в Гуджарат. А когато казвам танци, нямам предвид няколко души, които леко се полюшват преди лягане.

Целият град изглеждаше пременен като за сватба. Прекрасни тоалети, цели семейства излезли заедно, огромни групи, събиращи се да танцуват гарба по улиците и на специални площадки за празненства. Няколко от тези площадки съвсем „удобно“ се намираха съвсем близо до нашия хотел.

Много близо.

Около 22:00 музиката наистина се развихри. Представете си рейв, на който няма регулатор на силата на звука, придружен от лазери и непрекъснати фойерверки. Огромни тълпи.

ЦЯЛА. НОЩ.



И не забравяйте, че Гуджарат е „сух щат“ (щат с пълна забрана на алкохола). Тези хора правеха всичко това само на млечни шейкове и сок от манго. Каквото и да слагат в сока от манго, то определено заслужава допълнително проучване.

Понеделник, вторник, сряда… всяка вечер от престоя ни градът се развихряше. Междувременно ние имахме срещи с доставчици на скъпоценни камъни, които явно бяха ходили на същите партита, но въпреки това се появяваха бодри, свежи и готови за работа.

Едва се сещахме в кой джоб са ни очилата.

И все пак, между едното прозяване и другото успяхме да свършим много вълнуваща работа с скъпоценни камъни. Има нещо в Камбат — знанията, уменията, възможностите — което продължава да ни привлича обратно. Само че следващия път ще проверя календара на фестивалите, преди да прочета отзивите за хотелите.





След това дойде малкото ни приключение с купуването на напитка.

Г-н Чатерджи искаше да си купи малко уиски. В близост до хотела имаше лицензиран магазин за алкохол, обслужващ посетители с необходимите разрешителни. Затова с Тони отидохме с него, мислейки си, че междувременно може да си вземем по една бира.

Първо обаче ни беше необходимо лично разрешение за алкохол. Трима господа седяха зад бюрото и се занимаваха с административните формалности с такова измерено темпо, че човек би си помислил, че никой никога не е успял да ги подкара.

Направиха ни снимки. Подписахме документи — преброих дванадесет места. След това, в подходящия момент, трябваше да седнем пред видеокамера и да движим главите си от едната страна на другата. Някъде там, вероятно, някой проверяваше дали наистина съм Дейвид и дали наистина имам намерение да изпия една бира. Нищо не изглеждаше да напредва.

Разговаряхме с останалите клиенти, някои от които имаха американски паспорти — предимно индийци, работещи в технологичния сектор, които се бяха прибрали у дома за празниците. От време на време господинът отляво отваряше вратата на склада, разкривайки изкусителни палети с бира, изчезваше вътре и накрая се връщаше с препълнена кафява хартиена торба.

Всичко това изглеждаше удивително скрито за нещо, свързано с толкова много официална документация.

В крайна сметка ентусиазмът ми към тази бира започна да угасва. „Добре, момчета“, казах доста високо. „Да тръгваме. Наистина започвам да губя интерес към тази бира. Наистина няма да чакам повече.“

В този момент господин номер три изведнъж оживя. Имам подозрението, че беше танцувал цяла нощ.

„Да, г-н Дейвид! Не тръгвайте!“

Размениха се няколко думи, господин номер едно се втурна бързо в склада и уискито и бирата се появиха.

Дотогава вече бях подписал достатъчно декларации, за да стане напълно ясно, че това е за лична консумация в моята хотелска стая. Платих и успяхме да избягаме.

Тони каза, че заявлението му за ипотечен кредит е изисквало по-малко документи.

След Камбат се върнахме с кола до летището в Ахмедабад и се сбогувахме с Тони. Беше доста емоционално. След седмици на пътуване, работа, разработване на продукти и оцеляване заедно в някой и друг съмнителен хотел, се усеща странно, когато екипът започне да се разделя. Той замина за Мумбай, а оттам за Испания. Ние хванахме полет на юг до Кочи, за да посетим фабрики за кокосови рогозки.

И ето ни сега тук, в Алепи, до лагуните.

Най-накрая мир и спокойствие. Вода, зеленина, възможност да си поемем дъх… и да се надяваме — нощ, в която единственото нещо, което се върти в кръг, е вентилаторът на тавана.

Ще ви дам пълен отчет от това прекрасно кътче на Индия следващата седмица.

Междувременно, у дома, Хелоуин вече чука на вратата, а Коледа чака на заден план. Надявам се магазините ви да са пълни с клиенти, подготовките да вървят гладко и да откриете няколко полезни неща сред предложенията ни за тази седмица.

Всичко добро и до скоро!